Съвсем логично покрай дискусиите около победата на Австрия в тазгодишната Евровизия се засегна и темата за това какво трябва да прати или да не прати България в следващите години. Профанизирането на темата в медиите, включително и от някои представители на музикалната гилдия обяснява немалко неща относно резултатите на България в конкурса през годините и ноторно известният факт, че нямаме нито един известен изпълнител поне със средно ниво на популярност извън рамките на родината.
На първо място трябва да се отбележи стандартното клише за Евровизия, че няма точно определена рецепта как да спечелиш конкурса или да се класираш добре. Един вид музика работи добре през определена година, но на следващата нещата се обръщат на 180 градуса. Всичко зависи от контекста на съответното издание, тоест на съвкупността от песни, които избират дадените страни и чак след като селекционният процес приключи навсякъде, могат да се правят анализи кои изпълнения имат по-сериозен шанс да изпъкнат над останалите.
Историята е показала обаче, че въпреки липсата на рецепта за успех, то такава за тотален провал има. Най-често срещаната грешка е да се повтаря и имитира скорошен победител в конкурса, като под „скорошен“ разбираме най-малко от последните 5 години. Установено е, че „телевизионната памет“ на хората трае около седем години, така че в бъдещите издания нито една от успешните концепции в близкото минало най-вероятно няма да се радва на същия успех. В този аспект си имаме и съвсем пресен пример в лицето на тазгодишното изпълнение на Естония. Още при избора на песента „Amazing“ много хора оприличиха самото изпълнение с това на Loreen през 2012, която тогава спечели Евровизия с песента „Euphoria„. Въпреки очевидната разлика между двете песни, то само няколко общи чисто концептуални елемента от сценичната постановка направиха така, че естонската песен тази година да не премине на финал за пръв път от 2010-а. Дори ако поставим на една времева ос всички успешни опити на т.н. „Drag queen“* артисти, то ще установим, че всички те са през доста сериозен интервал от време. Така, че забравете за брадите, мустаците и обилното телесно окосмение. Всеки опит за имитация на Кончита Вурст в следващите години ще бъде наказван жестоко от журита и зрители.
1998 – Dana International, „Diva“ [1-о място]
2007 – Верка Сердючка, „Dancing Lasha Tumbai“ [2-о място]
2014 – Кончита Вурст, „Rise Like A Phoenix“ [1-о място]
Друга основна грешка на така наречените анализи върху победата на Австрия е концентрацията само върху женския образ с брада като основна и дори единствена причина за успеха на Кончита. Ако това беше валидно, то навярно Кончита Вурст щеше да представя Австрия на Евровизия още през 2012-а година, а сега щеше да бъде фаворит още от самото начало за победа. Фактите обаче говорят точно обратното. Брадата и „скандалната“ външност изобщо не бяха достатъчни да осигурят комфорта на Австрия като предварителен фаворит на фенове и букмейкъри, дори напротив. Очакванията до изпълнението на Кончита във втория полуфинал бяха силно занижени. Именно след изпълненията на сцена се преобърнаха напълно и първоначалните очаквания, като дотогавашните фаворити в лицето на Армения и Швеция трябваше да отстъпят ролята си на Австрия и Холандия. Брадата безспорно играе сериозна роля в цялостния продукт, но тя е само върха на пирамидата. Надолу имаме песен, сценична конфигурация на светлини, графики, заснемане, вокално изпълнение. Всичко това беше изпипано до съвършенство, за да има въздействие върху максимална маса от хора.
Сравняването на образа на Кончита Вурст с действащи изпълнители от родната музикална сцена също е до голяма степен необосновано. Фактите обаче сочат, че ние нямаме изпълнител, който да се доближава до това, което представлява Кончита Вурст. Нейният образ е роден в контекста на съвсем друга социална и културна среда и няма абсолютно нищо общо с войнствената вулгарност, която се котира с етикета „оригиналност“ на нашата територия. Ако някой все пак си е направил труда да изслуша „Rise Like A Phoenix“, може би с изненада ще установи, че в песента не се говори за секс, алкохолни изстъпления и други послания на елементарно битово ниво. Няма и танци под звуците на диви ориенталски ритми, няма демонстриране на голота. Абсолютно всичко е поднесено със стил и класа и именно в това се крие разликата с родните представи за шоу и въздействие върху хората. Фактът е, че една брада може да свърши много повече работа от демонстриране на примитивни нагони на сцената.
Дълго време у нас се ширеше и заблудата, че песните с етно мотиви са притегателна сила на Евровизия. Ние вече имахме възможност да установим със сигурност, че това вече е останало в миналото. С появата на журитата се търси по-общодостъпно звучене и песни, които имат потенциал да получат масова ротация в различните държави. Освен с класирането на България при журитата през 2012 и 2013, това си личи от представянето на Полша тази година, която също има много голяма диспропорция между резултат при телевизионни зрители и професионални журита. Гърция и Кипър от 2012-а са друг пример как дори шведската визия за типична балканска, купонджийска музика не предизвиква екстаз. За сметка на това песни като тази на Желко Йоксимович от 2012-а са точно на обратния полюс. Не е лишено от логика предположението, че ако хипотетично бяхме пратили песните си от 2005-а и 2006-а тъкмо в днешни времена, то те щяха да постигнат неизмерно повече в конкурса, отколкото във времената, доминирани от Сертаб Еренер, Руслана и Елена Папаризу. Също така журитата се концентрират върху вокалното представяне на изпълнителите, а традиционният български напев предизвиква в тях асоциация с Боливуд, но в никакъв случай не ги кара да проявят щедрост с точките.
Резултатите на Евровизия в последните години говорят и за прокрадваща се нова тенденция. Все по-високо се класират песни с послание и смислен текст, а това е антитеза на ширещото включително и на родната музикална сцена схващане, че текстът в една песен е второстепенен. Примерите с Австрия, Холандия, Швеция, Норвегия от тази година, Унгария от сегашното и предишното издание и още много други показват, че посланията са много важна част от песента и когато заставаш на тази огромна сцена, трябва да имаш какво да кажеш на хората.
Накрая ще завършим с цитати от филма на Драгомир Драганов за Евровизия 2012 в Баку – „Софи в страната на чудесата„, които обаче и днес звучат повече от актуално и на място що се касае до нас самите.
1. Крайно време е да спрат призивите Българска национална телевизия да се откаже от участие в песенния конкурс Евровизия. Голяма работа, на кого ще му е мъчно и кой всъщност губи? Ние!
2. Има ли алтернативна възможност за българската музика да впечатли внезапно и прикове вниманието на огромна аудитория от зрители и експерти?
3. Коя е по-престижната сцена, на която нашите автори и изпълнители могат да се изявяват? Кой друг освен Българска национална телевизия направи опит да изведе родната музикална сцена от нейната самодостатъчност и локална слава?
4. Евровизия дава уникален шанс на всички, които искат и могат да се възползват от него.
5. Важно е зрителите да осъзнят отговорността си при избора на българските песни за Евровизия, а авторите и изпълнителите да гледат и слушат конкурса не по веднъж, а ако трябва и сто пъти. Това ще им помогне да се представят с адекватен звук и аранжимент, със сполучлива визия и сценична концепция. Ако изпълнителят излиза сам на сцената, то това трябва да е осмислено заради внушението на песента и оправдано заради актьорските му качества. Ако ще го допълва хореография, то нека балетът не е от физкултурници с аеробни движения.
6. НАЙ-ВАЖНОТО! Зрители и жури да се освободят от предразсъдъци. Всякакви предразсъдъци! Евровизия е сцена на крещящата яркост и нестандартните концепции.
Снимка: EBU / Eurovision.tv
______________________
*Drag Queen – термин за обозначаване на мъж със силно преекспонирано феминизирано поведение на сцена.